— Здравей и ти! — отговорил еленът. — Накъде си тръгнал и какво те води насам?

— Отивам на оня свят. Трябва да взема пръстена от майката на царя и да му го занеса.

— Може и на мене да донесеш някой лек. Нали виждаш, едва нося рогата си, толкова са пораснали.

— Добре — казал зетят на слънцето и тръгнал по-нататък.

Стигнал до една скала и какво да види — на нея привързан вол. Ни вода има до него, ни храна, а пък силен и охранен — кожата му ще се пръсне.

Зачудил се зетят на слънцето и го попитал:

— От какво си се угоил така, като нито храна имаш, нито вода пиеш?

— Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — никого — отговорил волът. — Ако се върнеш, ще ти кажа.

Продължил нататък зетят на слънцето и стигнал до едни прекрасни ливади. Гледа — вълнува се като море ароматна сочна трева, потоци ромонят измежду тревата, а посред ливадата стои вързан вол. Той бил толкова мършав, че и сврака не би могла да откъсне от него парченце месо.

Зачудил се зетят на слънцето и го попитал:

— Защо си толкова слаб, като и храна, и вода има наоколо ти, колкото искаш?

— Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — нито един — казал волът. — Ако се върнеш, ще ти кажа.

Продължил по-нататък зетят на слънцето и гледа — върху една топоришка лежат мъж и жена, лежат и прекрасно се побират, дори място от двете им страни остава. Зачудил се зетят на слънцето и попитал:

— Как така сте се побрали двамата върху топоришката, че отгоре на това и място остава?

— Мнозина сме видели да отиват нататък, но обратно — нито един — отвърнали мъжът и жената. — Върви и ако се върнеш, ще ти кажем!

Отминал и тях зетят на слънцето и продължил нататък.

Вървял, колкото вървял, стигнал до едно място гледа — лежат мъж и жена на една биволска кожа, блъскат се един друг и се карат: „Отмести се малко, направи ми място!“